Мона Лиза, известна още като Джоконда, се казва, че е портрет на Лиза Герардини, съпругата на флорентински търговец на име Франческо дел Джоконда. Иновативното изображение в половин дължина показва жената, седнала на стол с едната си ръка, опряна на стола, а едната – на ръката. Използването на сфумато създава усещане за меко спокойствие, което се излъчва от нейното същество, и влива на фоновия пейзаж с дълбок реализъм. Светлинният цвят създава дълбока дълбочина в това парче, което кара окото да се движи през картината. Но именно нейната загадъчна усмивка привлича зрителя, заедно с мистерията какво се крие зад тази известна усмивка.
Тази работа е една от най-емблематичните за Леонардо по множество причини. Предишните портрети от онова време се фокусираха върху представянето на външния вид на гледача, личността на субекта, загатната само чрез символични предмети, дрехи или жестове. И все пак в тази картина желанието на Леонардо беше да улови нещо повече от просто подобие. Искаше да покаже нещо от нейната душа, което постигна с големия си акцент върху нейната особено нестандартна усмивка. Тя не просто се усмихва за художника; тя е уловена в определен момент на чувство. Зрителят остава да се чуди какво си е мислила, какво може да означава усмивката и коя е тя. Двусмислеността на израза ни приканва да се ангажираме с работата на лично ниво, тъй като резонираме със самото хуманистично изобразяване на това, че сме хванати по средата на емоциите. Пейзажът също е важен за доставянето на това чувство за душевност. Имаше много спекулации относно произхода на местонахождението му, но по-широко се тълкува, че е въображаемо, измислена компилация от ума на Леонардо, която също би могла да намекне за влизането ни в мечтания вътрешен свят на Мона Лиза.
Тази картина е била високо почитана и заобиколена от чувство на благоговение непрекъснато през последните петстотин години, откакто е нарисувана. Той е вдъхновил и много художници. Рафаел го използва за рисунка през 1504 г. Безброй писатели са писали за нея, като френския поет Теофил Готие през 19-ти век, който я нарича „сфинксът, който се усмихва толкова мистериозно“. Пародира се безкрайно от Юджийн Батай Мона Лиза на карикатуриста от 1883 г., която пуши лула, до готовата продукция на Марсел Дюшан от 1919 г., която я показва с мустаци и брада. През 1954 г. Салвадор Дали създава своя автопортрет като Мона Лиза, а през 1963 г. Анди Уорхол я включва в своя основен копринен печат с Мона Лиза „Тридесет са по-добри от една“. Нейният образ също е възпроизвеждан безкрайно върху множество щампи, плакати и търговски продукти на съвременните пазари на популярна култура.
Последни коментари